- Върви и знай: отсега нататък в света ще бъдеш, но няма да си от света!
Гостенин на земята ще бъдеш - всякъде приет, никъде у дома си.
Много ще те своят, но свои няма да имаш!
Обърна се безпомощно ученикът да попита нещо, но вратата след него се хлопна и той остана в мрак... И обгърна го тъмнината, и студът го прониза досами сърцето.
И тръгна той с неумели крачки по широкия свят, който разтваряше пред него своите полета.
Без да съзнава, той се намери пред своето родно огнище - къщата, в която бе минал младините си.
- Кой си ти, който влизаш така свободно тук? - запитаха го тия, които бяха го забравили и които той неволно сети като чужди сега.
- Един... гостенин, който търси.
- Тогава иди другаде.
- Но нима вий не бихте ме приели? Ако вий отидехте някъде, ако ваш някой брат отидеше по света да търси, тъй както аз...
- Наш брат ний имаме... но ако той остави нас за своите химери, нека си живее с тях.
- Но ако той страда?
- Това ще е справедлив дял за неговите глупави мечти - да бъде нещо повече от нас.
- Но ако наистина той е нещо повече от Вас?
- Тогава нека си седи с това, което е намерил! Ний не искаме неговото големство.
- Но ако той иска да сподели добрините, които е придобил, и светлината, с която са го облагодетелствували?
- Нека ги задържи за себе си, ние сме обикновени хора и такива искаме да останем.
- Но ако вашият брат чуеше тия думи, той би се много натъжил.
- Той и по-рано тъгуваше за такива празни работи.
Излезе си момъкът мълчаливо.
И спомни си думите, които някога бе чел: «Между своите си дойде и своите му го не приеха.»
И тогава чу глас край себе си, гласа на Тоя, Който го бе водил в миналото:
- Тия, които слушат Словото ми и изпълняват думите ми, те са мои братя и мои сестри.
И възрадва се душата му, защото в света вече имаше тъй много, които бяха чули думите Му.
