Самосъзнание.com | Любов - Мъдрост - Истина - ЗА ЦАРСКИЯ СИН И МЪДРЕЦА

ЗА ЦАРСКИЯ СИН И МЪДРЕЦА

 

Болният царски син и мъдреца

Когато се родил синът на царя, всичкото царство безумствувало от радост. Нощи нямало, непрекъснато се веселили всички, от най-богатия до бедния колибар, чиито огньове пламтели по върховете на планините, заградени от гори и градове.

Колко години само чакаха наследник, колко молитви на жреци, на благочестиви хора и мъдреци бяха казани; призовавани хора да раздават царски богатства, да умилостивят съдбата, да променят тъгата с радост, да измолят прошка за незнайни грехове, на които безплодието бе дял...

Но най-после молитвите бяха чути, желанието - изпълнено - детето се роди здраво, хубаво голямоочесто дете. И расте то под грижите на всички.

Трепереха над него и радваха му се.

И когато то стана на седем години, заболя. И никой не разбра каква беше болестта му. Ту огън, ту студ го обхващаше едно след друго - и то се мяташе като безумно и ден, и нощ в някакъв унес, страшен сън, от който се топеше като свещ.

Най-видни лекари от всички страни опитваха своето изкуство - и никаква помощ нема. Билки носеха от планини, от далечни страни; чудни талисмани на прочути магьосници, с много молитви свети хора идваха при болното - и нищо: топеше се детето като свещ запалена, която всеки миг се смалява и превръща в нищо.

И колкото повече дни минаваха, толкова скръбта на всички ставаше по-силна, надеждата - по-малка.

Тогава царят заповяда да се молят свещениците на царството. И молиха се те три дена и три нощи непрекъснато - и детето непрекъснато се мята в огън и студ. Пъшкаше то като че живо го горяха и протягаше към своите родители ръчички за помощ. Тогава майката и царят, склонили безпомощно глави над него, бяха готови и царство, и корона да дадат, за да се усмихнат тези уплашени очи и възвърне здравето на тая красива главица!

Царят пак даде заповед - и всички воини се молиха три дена и три нощи за царчето - и пак детето прекара в унес и блян, пъшкащо като горен жив человек.

И пак нова заповед бе дадена:, целият народ да се моли от сутрин до вечер! И заповед строга - да се посече всеки, който това не изпълни!

И ето, на втория ден докараха человек - млад, с хубави ясни очи, строен, с вдигнат поглед и глава - той вървеше като цар да бе.

Убили биха го, но той носеше голяма златна книга на гърба си, минаваше за свят човек, живял из горите - бояха му се. Само той не бе се молил и искаха да кажат на царя, и каквото той реши - затуй бяха го и довели. Не бе се молил и не бе и искал да се моли, а бе си пял своите песни, без да го е грижа за болното царче.

С гневен поглед го посрещнал царят.

- Само ти ли едничък нема жал за това дете и не си се помолил за него заедно с другите? И когато всички ронеха сълзи, само ти ли пееше, нехаен към царска и народна скръб?

Изгледал го момъкът дълго и нищо му не казал, а само приближил до болното дете, сложил ръката си на челото му - и то тутакси станало от леглото.

- Пях, царю, защото аз вярвах в живота само - а вие всички плачете, защото вярвахте и в нещо друго!

Царят паднал на колене, протегнал ръце и му целунал краката.

- Искай каквото обичаш - ако щеш и цялото царство твое ще бъде! Твой роб съм, готов да бъда слуга всеки ден, кажи само!

Усмихнал се момъкът и наклонил глава.

- Мен всичко ми е вече дадено. Ти нищо не можеш ми даде, защото от нищо нямам нужда.

И вдигнал той златната книга, която носел на гърба си - и си излязъл. И никой не посмял ни да го спре, ни попита кой е и къде отива.

Когато царчето станало на 14 години, то пак заболяло. Не тялом, а никаква тъга заяла сърцето му - и то пак навело глава и засъхнало, както в миналото. И пак лекари и знахари, магии и билки били опитвани - и пак без полза и резултат.

Чезнело детето всеки ден като слънце, което се скрива на залез. Плакал царят, придворни и народ - и молили се всички. И пак без никаква полза и помощ.

Тогава си спомнили за странния момък, който носел златната книга на гърба си и който някога тъй чудно го излекувал. Разпратили по всички страни конници да го търсят. Кътче необходено не оставяли, человек - непопитан. И нигде го нямало.

На един хубав връх намерили само неговата златна книга оставена и веднага я отнесли на царя. Сложили я те до царския син - и той тутакси станал, като да не бил никога болен.

Възликували всички и радост изпълнила сърцата на целия народ. Искали да благодарят и не знаели на кого. А златната книга царският син я вдигнал на своя гръб и винаги я носел със себе си.

Но към двадесет и първата година момъкът отново взел да страда. Тоя път той бил здрав тялом, но мисълта му била силна и питала това, което никой не можел да му отговори. И всеки ден той свиквал все по-учени от далечни краища и държави и всеки ден царчето ставало по безнадеждно, защото нито на един въпрос никой не можел да му отговори. Той самият престанал да говори, да се усмихва, дори да гледа другите хора. И всички разбрали, че това е по-лошо от всяка болест, защото беше като смърт на жив още човек.

И пак затърсил царят помощ в молитви, магии и учени. Идеха всички с увереност и надежда, че ще познаят болестта и дадат помощ - и си отиваха сломени духом и физически от незнайната мъка и мисъл, която разпъваше царския син.

И един ден, когато всички мислеха, че това са неговите последни часове на земята, дойде Странникът, който някога го беше излекувал. Той мълком взе златната книга от гърба на младежа, която за него бе безполезен товар, и като я разгъна, зачете:

- «Син е тоя, който има баща. И баща е тоя, който има син. Син е тоя, който изпълва волята Божия - сиреч който люби.»

- А какво значи това? Кой знае волята Божия каква е? Нали Той всеки ден може друго да иска? А и нали и всеки човек люби тъй, както разбира? Тогава? - запитал със засъхнали устни момъкът, който изглеждало, че мислил твърде много за същото.

- Стани тогава - казал мъдрецът и момъкът станал веднага, като да не бил никога болен. - Ти трябваше да четеш тая книга, а не само да я носиш. Приготви се, че ще пътуваме!

Царят не посмял да попита къде - от радост той не можел и да говори. Само се усмихвал и гледал на всички страни - и отвсякъде го посрещали усмивки и очи, пълни с радост. По тях той повярвал и в своята радост и щастие, в Истината, в живота, който избликнал през болния дотогава негов син.

След малко Мъдрецът, който взел книгата си, и царският син, който стъпял бърз и румен, тръгнали по пътя като най-обикновени пътници... Далеч, далеч зад тях, като прост търговец, с двама слуги, вървял и бащата цар, за да може отдалеч макар да вижда сина си и да му се радва - че сега и всяка стъпка на детето му го радвало!

А мъдрецът и царчето вървели и си приказвали.

- Едно бих искал да зная само и друго не ми трябва - казал царският син. Мъдрецът само се усмихнал.

- Зная - казал той, - децата винаги искат да знаят края на това, което са започнали.

-Да, Свети - казал момъкът. - Смисълът на живота ми е тъмен... Защо?...

Но той не довършил, когато настрана някъде от пътя видял, че пъшкал някой човек. Приближили се. Пътник със счупен крак охкал. Царският син взел да го разпитва кой е и откъде е. Кой му е счупил крака? 

Слаб, със засъхнали устни, човекът едва шепнел.

Мъдрецът свалил златната книга от раменете си, вдигнал го, напоил и превързал. Настигнал ги царят с коня, предали го нему, а те тръгнали пак.

Когато стигнали до едно село, видели край едно дърво седнал млад момък да плаче.

Царският син пак започнал да го разпитва.

- Искам да уча, а беден съм - казал момъкът. - Нямам с що да си купя книгите, които ми трябват. Всичките ми другари са в училище, само аз не мога да бъда там.

Мъдрецът му дал голямата си книга и му разтворил една страница.

- Чети - казал му той.

И момъкът зачел:

- «Искай - и Тоя, Който дава всичко, ще даде и теб!»

- Добре четеш - рекъл му мъдрецът. - Отсега нататък искай и чети! И когато намериш туй, малкото, ще постигнеш и другото, което тая книга съдържа. Ако не разбираш нещо или ти трябва нещо - потърси ме. Аз съм в планината, при най-високия връх!

Като влезли в селото, те се отбили в една бедна къща, където живеели една вдовица с момченцето си.

- Не ходи ли на училище? - запитал царският син.

- Нямам с какво да заплатя учението му - казала насълзена вдовицата, - а детето е тъй умно!

Мъдрецът изгледал царския син в очите, после в ръката - и той разбрал без думи: изтеглил един пръстен от ръката си, със скъпоценен камък, и рекъл:

- Ето, вземи, и нека и то ходи на училище!

Майката целунала ръка и на двамата.

Когато вече били далеч на полето, край самия път, на един камък седял възстар човек, замислен дълбоко, отчаян.

- Защо седиш тук? - запитал го царският син.

- Ех, синко, оплаквам си дните, свирач съм, но ръцете ми вече треперят, та не мога вече да свиря - не искат да ме слушат. И защо ли да живея повече?

Седнал мъдрецът край него.

- Ех, да щеш да ни посвириш, каквото сме изгладнели за музика.

Погледнал ги недоверчиво свирачът, не се ли подиграват? А като видял как внимателно го гледат и като сложили тяхната храна, та си хапнали заедно, и той се поотпуснал, решил се.

- Пък да ви посвиря - казал. - Те ми треперят ръцете, ама... Кажете ми, ако не ви харесва - да спра...

Засвирил той, малко неуверено, а мъдрецът слушал най-внимателно, като да било най-хубава музика. А и наистина ръцете на музиканта закрепвали постепенно - и звуковете ечали вече силни и смели. И когато си тръгнали, свирачът бил вече друг - много, много пъти им благодарил и вече радостен и доволен, като че ли му подарили богатство, той ги изпратил далеч по пътя.

Вървели дълго време мълчаливо, а после мъдрецът му казал:

- Разбра ли смисъла на живота? На болния кой беше?

- Да оздравее - казал му царският син.

- А на другия?

- Думите на книгата!

- На детето?

- Училището.

- На свирача?

- Слушателят.

-Така, е синко, в това разнообразие е красотата на живота! А красивото е първата стъпка в живота.

По-нататък те срещнали една богата къща, в която живеел един человек с хубав кон, прочут по цялата околност като най-бърз.

Отишли му те на гости и той през всичкото време само за коня си им говорил. Изкарал го от обора, сочил им го, разкарвал го. После пак го затворили в обора, а всички отишли горе в къщата да ядат и пият. На другия ден мъдрецът наброил много пари, купил коня и го извел. Когато стигнали до една хубава поляна с малки горички и прекрасна трева, мъдрецът се спрял.

- И това беше голяма любов на тоя човек към коня - казал царският син.

- Да - казал мъдрецът и се усмихнал, а после снел юздата от коня, потупал го по шията и го натирил из поляната и тръгнали. Царският син се пообърнал няколко пъти, но не смял нищо да запита.

На друго място те отишли в една богата къща, в която живеела вдовица на знатен человек. В златен кафез тя държала великолепна птица, за която говорили много. И нея купил царският син по поръчка на мъдреца за много диаманти, а като излезли на полето, казал:

- Голяма обич имаше тая жена към птичето!

- Да, много голяма - казал мъдрецът и се усмихнал, бръкнал, извадил птицата и я пуснал, а клетката захвърлил. Царският син искал да запита нещо, но не посмял.

На друго място, гдето те нощували, попаднали в къщата на един много учен човек, който се занимавал с естествените закони и животни - много бил прочут. В двора му имало един басейн, гдето плавала специална морска рибка. Той само за нея говорил с часове. На сутринта за много диаманти я разменил. В едно голямо стъкло я понесъл царският син. Стигнали до една река.

- Много обичаше тоя човек тая рибка, нали? - казал мъдрецът.

- Да, много я обичаше - съгласил се и царският син.

Взел мъдрецът стъклото и изхвърлил рибката в реката.

- Защо всички пущаш? - запитал го царският син.

- Защото Любов без свобода е робство и самоизмама. Ако те се обичат както трябва, те пак ще се намерят. Но конят ще отива сам, без юзда, птичето - без кафез и рибата - в самата река, където ѝ е мястото! Ако иска да я види - нека се качи на лодката и да я споходи. Всичко това, което видя, е все човешката Любов. Всеки хванал някого, държи го... от Любов...

А Любовта и насилието никога не се спогаждат. Человеците още не са започнали да се обичат, защото първото, с което се започва Любовта, то е освобождението.

И те тръгнаха пак. Какво видяха - друг път ще ви разкажа.

* * *

БИБЛИОТЕКА «ЖИВОТ»  ~ Л. Лулчев

МОЖЕ ДА ВИ ХАРЕСА СЪЩО:

0 comments