На 25 февруари 1997 година казанският историк И.Тагиров отбелязва, че „...не бива да се игнорират такива съчинения като „Шанкизи дастани” и „Джагфар тарих-и”. Те не са могли да възникнат на пусто място и, несъмнено, имат реални корени. Съвсем друга работа е, че появата на тези материали е съмнителна. Някои даже казват, че това е фалшификат. Ако е така, то този фалшификат трудно може да не се признае за гениален. Къде са тия гении?”1

   През 1993 година, по времето на либералният руски президент Борис Елцин, в град Оренбург са издадени волжко-български средновековни летописи, писани между ХІІІ век и ХVІ век. 

   През 1680 година Бахши Иман е секретар на сеид Джагфар.

   Руската политика по онова време лишава волжко-българските мюсюлмански благородници от титлите и феодалните им имения. Оставени са само на тези, които приемат християнството, а те не са много. Чак Екатерина Велика през втората половина на ХVІІІ век ще поправи тази несправедливост.

   Феодалните имения на сеид Джагфар в Казанската губерния стават център на вълнения и бунтове срещу руския царизъм през 1680-1682 години 2. Именно в този период неговият секретар Бахши Иман е натоварен от господаря си да събере и да препише в една книга старите летописи, които по това време са все още налични 3.

   Ръкописните исторически хроники са собственост предимно на аристократите 4 във Волжка България до падането й през ХІІІ век под властта на монголо-татарите. Едва по-късно един от художествено-историческите епоси, написан от гениалния поет на ХІІІ век Кул Гали, ще се преписва сред народа и почти всяка фамилия ще се стреми да има копие. Поемата на Кул Гали „Сказание за Йосиф” става дори задължителен антрибут от сватбените ритуали.

   През 1938 година семейството на Ибрахим Мохамед-Каримович Нихматулин от град Кизил Яр в СССР, са собственици на свода от няколко ръкописа 5 „Джагфар тарих-и”.

   Дали бащата на Ибрахим произхожда от караими, приели мюсюлманството? Затова ли освен Мохамед, са го наричали и с прозвището Каримович?

   Това са въпроси, на които тук не можем да отговорим. Ролята на караимите 6, при съхраняването на средновековни ръкописи и реликви става ясна още през 1872 година, когато Фиркович изнамери сред семейни караимски архиви дори пространна редакция на писмото от Х век на хазарския каган Йосиф до андалузкия евреин Ибн Шапрут.

   През 1938 година Сталин решава в целия СССР да има само един алфабет, кирилицата. Любимата латиница на Луначарски е изгонена от пролетарската държава. На арабската азбука е отредена същата трагична съдба. Разпоредено е дабъдат конфискувани всички старопечатни книги 7 от архиви и библиотеки, а граждани на СССР, които имат в дома си стари ръкописни книги, са длъжни да ги предадат на властите.

   Този епизод от съдбата на ръкописа го разглеждаме по-подробно във втора глава. 

   Ибрахим, който държи в дома си ръкописи на арабско писмо, е истински уплашен. КГБ, което тогава се нарича НКВД, вече е придобило своята мрачна слава. Ибрахим решава да преведе на руски език съдържанието на текстовете, а оригинала да го даде на властите. През 1939 година е вече готов. Въпреки, че демонстрира уважение към безумните болшевишки заповеди и сам предава ръкописа, НКВД обискира къщата му. Чекистите търсели дали няма и други текстове на арабица. По онова време много изтоковеди стават жертва на сталинизма, от любов към ръкописи. Чекистите не се заинтересували въобще от тетрадките на Ибрахим с руски преводи на „Джагфар тарих-и”. Те действали, както пише племенника му, по ясна „заповед от горе”. Така съдържанието на ръкописа било съхранено, но на руски език.

   Именно тези преводи са издадени, чрез редакцията на вестник „Булгария”: Бахши Иман. Джагфар Тарихы. Свод булгарских летописей 1680 года. Изложение текста „Джагфар Тарихы” на русском языке, сделано И.М.-К.Нигматуллиным.- Оренбург, КОПФ „Оренбург-пресс-контакт”, редакция вестника „Булгария”, 1993 

   Появата на волжко-български средновековни ръкописи в края на ХХ век не е чак толкова стресиращ факт, като се има предвид, че през целия ХХ век постоянно се откриват ръкописи. Не само прословутите кумрански ръкописи... През 1953 година в Мадрид бе открита книгата от ХІІ век на андалузкия географ, историк и пътешественик ал-Гарнати 8.

   Проблемът е, че волжко-българския свод е в превод на руски, нямаго оригинала. Не се и търси. А НКВД не е унищожавала източните ръкописи, всичко е давано в т.нар. Азиатски фонд. Във втора глава на тази книга предлагам съвместно да надникнем там, доколкото е възможно, тъй като от ХІХ век исторически книги от Волжка България не са напускали тайните архиви на Петербург.

   През 2005 година Джагфар Тарихы. Свод булгарских летописей1 680 года бе преведен и в София, но появата му не предизвика особено вълнение сред професорите по история, които - както знаем - са особено консервативни.

   На изданието бе погледнато с недоверие, дори прибързано беобявено за фалшификат.

   Летописите действително са трудни за интерпретиране. Особено „Барадж тарих” от ХІІІ век 9.

   Трябва да се има предвид, че арабо-персийската средновековна историческа литература, чиято жанрова специфика следва и тюркоезичната историческа литература на Волжка България след 922 година, е компилативна. Допускало се е по-късните преписвачи да видоизменят и допълват текстовете. В „Барадж тарих” има много имена, които съзнателно са калкирани в тюркоезична посока. Персийското име Кубрат/Ховрат/ е възприемано като тюркоезичното „Курбат”10, което на тюркски означава „близост, родство”. Ако се има предвид компилативната специфика на ислямската историческа и географска литература, става ясно, че някои от текстовете на волжко-българският исторически свод не могат/а и не бива/ да се възприемат буквално. Но това не омаловажава тяхната контекстуална достоверност.

   Що се отнася до ранната българска история, „Барадж тарих” е невероятно ценен изворов материал 11, който издържа изпита за автентичност, ако бъде сравнително изследван с други, вече утвърдени гръцки, латински, арабски, персийски, сирийски, арменски и грузински източници.

   Тук ще посочим само два примера.

   В началото на „Барадж тарих” четем за някакви „китайски тюрки”12. Това би било абсурд, ако не се знаеше, че по същият начин Фирдоуси в „Шах наме” нарича тюрките (тюрколати) от Първият каганат. „Барадж тарих” разказва, че аварският водач Тубджак направил българите свои васали/ок.567г./. Български владетел тогава бил Боян 13, който сключил вар-хонския съюз между кутригури (хони) и авари (вар), и отстъпил своето име на победителя. Аварският вожд започва да се казва Боян.

   Точно този вожд на аварите, които кутригурите завеждат чак в далечна Панония, описва византийския историк от VІ век Менандър 14. Той носи име Боян.