ДЖАГФАР ТАРИХ-И

съдбата на волжко-българските средновековни летописи

Кирил Милчев 
ДЖАГФАР ТАРИХ-И и съдбата на волжко-българските средновековни летописи


Предговор 
Значението на летописа „Барадж тарих” 
от ХІІІ век

   На 25 февруари 1997 година казанският историк И.Тагиров отбелязва, че „...не бива да се игнорират такива съчинения като „Шанкизи дастани” и „Джагфар тарих-и”. Те не са могли да възникнат на пусто място и, несъмнено, имат реални корени. Съвсем друга работа е, че появата на тези материали е съмнителна. Някои даже казват, че това е фалшификат. Ако е така, то този фалшификат трудно може да не се признае за гениален. Къде са тия гении?”1

   През 1993 година, по времето на либералният руски президент Борис Елцин, в град Оренбург са издадени волжко-български средновековни летописи, писани между ХІІІ век и ХVІ век. 

   През 1680 година Бахши Иман е секретар на сеид Джагфар.

   Руската политика по онова време лишава волжко-българските мюсюлмански благородници от титлите и феодалните им имения. Оставени са само на тези, които приемат християнството, а те не са много. Чак Екатерина Велика през втората половина на ХVІІІ век ще поправи тази несправедливост.

   Феодалните имения на сеид Джагфар в Казанската губерния стават център на вълнения и бунтове срещу руския царизъм през 1680-1682 години 2. Именно в този период неговият секретар Бахши Иман е натоварен от господаря си да събере и да препише в една книга старите летописи, които по това време са все още налични 3.

   Ръкописните исторически хроники са собственост предимно на аристократите 4 във Волжка България до падането й през ХІІІ век под властта на монголо-татарите. Едва по-късно един от художествено-историческите епоси, написан от гениалния поет на ХІІІ век Кул Гали, ще се преписва сред народа и почти всяка фамилия ще се стреми да има копие. Поемата на Кул Гали „Сказание за Йосиф” става дори задължителен антрибут от сватбените ритуали.

   През 1938 година семейството на Ибрахим Мохамед-Каримович Нихматулин от град Кизил Яр в СССР, са собственици на свода от няколко ръкописа 5 „Джагфар тарих-и”.

   Дали бащата на Ибрахим произхожда от караими, приели мюсюлманството? Затова ли освен Мохамед, са го наричали и с прозвището Каримович?

   Това са въпроси, на които тук не можем да отговорим. Ролята на караимите 6, при съхраняването на средновековни ръкописи и реликви става ясна още през 1872 година, когато Фиркович изнамери сред семейни караимски архиви дори пространна редакция на писмото от Х век на хазарския каган Йосиф до андалузкия евреин Ибн Шапрут.

   През 1938 година Сталин решава в целия СССР да има само един алфабет, кирилицата. Любимата латиница на Луначарски е изгонена от пролетарската държава. На арабската азбука е отредена същата трагична съдба. Разпоредено е дабъдат конфискувани всички старопечатни книги 7 от архиви и библиотеки, а граждани на СССР, които имат в дома си стари ръкописни книги, са длъжни да ги предадат на властите.

   Този епизод от съдбата на ръкописа го разглеждаме по-подробно във втора глава. 

   Ибрахим, който държи в дома си ръкописи на арабско писмо, е истински уплашен. КГБ, което тогава се нарича НКВД, вече е придобило своята мрачна слава. Ибрахим решава да преведе на руски език съдържанието на текстовете, а оригинала да го даде на властите. През 1939 година е вече готов. Въпреки, че демонстрира уважение към безумните болшевишки заповеди и сам предава ръкописа, НКВД обискира къщата му. Чекистите търсели дали няма и други текстове на арабица. По онова време много изтоковеди стават жертва на сталинизма, от любов към ръкописи. Чекистите не се заинтересували въобще от тетрадките на Ибрахим с руски преводи на „Джагфар тарих-и”. Те действали, както пише племенника му, по ясна „заповед от горе”. Така съдържанието на ръкописа било съхранено, но на руски език.

   Именно тези преводи са издадени, чрез редакцията на вестник „Булгария”: Бахши Иман. Джагфар Тарихы. Свод булгарских летописей 1680 года. Изложение текста „Джагфар Тарихы” на русском языке, сделано И.М.-К.Нигматуллиным.- Оренбург, КОПФ „Оренбург-пресс-контакт”, редакция вестника „Булгария”, 1993 

   Появата на волжко-български средновековни ръкописи в края на ХХ век не е чак толкова стресиращ факт, като се има предвид, че през целия ХХ век постоянно се откриват ръкописи. Не само прословутите кумрански ръкописи... През 1953 година в Мадрид бе открита книгата от ХІІ век на андалузкия географ, историк и пътешественик ал-Гарнати 8.

   Проблемът е, че волжко-българския свод е в превод на руски, нямаго оригинала. Не се и търси. А НКВД не е унищожавала източните ръкописи, всичко е давано в т.нар. Азиатски фонд. Във втора глава на тази книга предлагам съвместно да надникнем там, доколкото е възможно, тъй като от ХІХ век исторически книги от Волжка България не са напускали тайните архиви на Петербург.

   През 2005 година Джагфар Тарихы. Свод булгарских летописей1 680 года бе преведен и в София, но появата му не предизвика особено вълнение сред професорите по история, които - както знаем - са особено консервативни.

   На изданието бе погледнато с недоверие, дори прибързано беобявено за фалшификат.

   Летописите действително са трудни за интерпретиране. Особено „Барадж тарих” от ХІІІ век 9.

   Трябва да се има предвид, че арабо-персийската средновековна историческа литература, чиято жанрова специфика следва и тюркоезичната историческа литература на Волжка България след 922 година, е компилативна. Допускало се е по-късните преписвачи да видоизменят и допълват текстовете. В „Барадж тарих” има много имена, които съзнателно са калкирани в тюркоезична посока. Персийското име Кубрат/Ховрат/ е възприемано като тюркоезичното „Курбат”10, което на тюркски означава „близост, родство”. Ако се има предвид компилативната специфика на ислямската историческа и географска литература, става ясно, че някои от текстовете на волжко-българският исторически свод не могат/а и не бива/ да се възприемат буквално. Но това не омаловажава тяхната контекстуална достоверност.

   Що се отнася до ранната българска история, „Барадж тарих” е невероятно ценен изворов материал 11, който издържа изпита за автентичност, ако бъде сравнително изследван с други, вече утвърдени гръцки, латински, арабски, персийски, сирийски, арменски и грузински източници.

   Тук ще посочим само два примера.

   В началото на „Барадж тарих” четем за някакви „китайски тюрки”12. Това би било абсурд, ако не се знаеше, че по същият начин Фирдоуси в „Шах наме” нарича тюрките (тюрколати) от Първият каганат. „Барадж тарих” разказва, че аварският водач Тубджак направил българите свои васали/ок.567г./. Български владетел тогава бил Боян 13, който сключил вар-хонския съюз между кутригури (хони) и авари (вар), и отстъпил своето име на победителя. Аварският вожд започва да се казва Боян.

   Точно този вожд на аварите, които кутригурите завеждат чак в далечна Панония, описва византийския историк от VІ век Менандър 14. Той носи име Боян.



Няма коментари:

Предоставено от Blogger.