Отговор може да ни даде историческата книга на енигматичният книжовник Бабук, упоменат от Волтер.

   Но съществува ли той?

   Можем да предположим, че поне един човек е вярвал, че ще открие стари книги в „Горна Азия”. Това е Екатерина Велика.

   Тя започва да подготвя своята визита в Казан с две важни събития. Мечтае да създаде най-великият фонд за стари ръкописи. Идеята въодушевява Дидро, който й завещава собствената си библиотека, а братът на Жан-Жак Русо е фактически първият, който й подарява азиатски ръкописи за нейният фонд.

   Второто важно събитие е, че руската императрица започва радикални реформи в Казанската губерния, които са практически образ на западно-европейската доктрина за „просветеният монарх”.

   Защо Екатерина се надява, че ще открие стари исторически ръкописи на територията на мюсюлманската Казанска губерния?

   Един андалузки географ и пътешественик с име ал-Гарнати посещава през ХІІ в. мюсюлманската държава Болгар, която се простира по река Кама и по течението на река Волга на юг, до устието й в Каспийско море, където през ХІІ век е средновековния български град Саксин / до дн. руски град Астрахан/. Именно ал- Гарнати съобщава в своя труд, че чел една невероятна книга, която се наричала „Тарих - и България” (История на България).

   Автор на книгата бил Нугман ибн Хамид, който загинал през 1061 г., а неговият син Якуб ибн Нугман преписал собственоръчно и допълнил книгата на баща си. Ал-Гарнати бил впечатлен, понеже за този Якуб се говорело, че е потомък на Ахмед ибн Фадлан. Ал- Гарнати знаел от книгата на един друг арабски историк Якут, че този Ахмед ибн Фадлан бил назначен за секретар на посолство на Арабския халифат, което през 921 година потеглило за град Болгар. Ахмед бил написал вълнуваща книга-рисала, т. е. „Записки от Болгар”, екземпляри от които имало в Багдад и в Бухара. За съдбата на Ибн Фадлан обаче не се знаело нищо. Сякаш бил изчезнал вдън земя. В Болгар, докато четял „ История на България”, ал-Гарнати разбрал, че Ибн Фадлан не е изчезнал, а бил поканен от българския владетел Алмъс през 922 г. да заеме поста сеид на Болгар и под името Бакир, подобно благословеният от Аллах Абу Бакър, да създаде истинска ислямска държава. Това обаче не било всичко, понеже ал-Гарнати узнал, че Ибн Фадлан бил потомък на великият род Бармак, по линия на братът на Яхя, Рашид. Ал-Гарнати знаел, че синът на Яхя Бармак, е бил самият везир Джафар, по времето на Халиф Харун ар-Рашид (786 - 809). Великият род на Бармакидите направил много за утвърждаването и възхода на исляма сред иранците, ето защо ал-Гарнати внимателно изслушвал всичко, но изпитвал известна боязън към неща, които надхвърлят географските му интереси.

   Екатерина Велика не само че възстановила правата на ислямската вяра и върнала дворянските титли и имоти на мюсюлманите благородници (сеидите) в Казанската губерния, но решила да спечели и симпатиите на обикновените вярващи. По този начин смятала да стане приятелка с моллите ( духовните водачи) и да ги предразположи. Тя разбрала, че руините на древният град Болгар били превърнати от правоверните в място за хадж (поклонение) и те благовейно наричали тази земя „малката Мекка”.

   Един съветник, може би същият Евгений, я насочил към книгата на пътешественика арх. А. Шмит от 1722 година. В нея авторът бил направил скици от ръка на жалките останки от бившата северна столица на исляма. Били съхранени единствено едно почти цяло минаре, до него още едно, но разрушено до половината. Освен това имало и една особена четвъртита постройка, за която се предполагало, че е ритуален дом на мюсюлманският орден „Ел Хум”.

   Град Болгар бил покорен от монголо-татарите още през втората половина на ХІІІ век, когато владетел на Волжка България бил някакъв Барадж, чийто род (шеджере) е описан в историческият трактат „Дафтар - и Чингиз - наме”.

   Въпреки, че „светият град” бил опостушен, ордена на „Елхумовци” не напуснал град Болгар до втората половина на ХVІ век, когато руският цар Иван Грозни през 1552 година превзел новата българска столица Казан. Тогава християнската руска църква създала епископия по тези места и елхумовци минали в нелегалност. Орденът продължил да съществува и моллите (духовните водачи на Корана) казвали, че има доказателства за това. Едното било, че всяка година представители на тайния орден участвали в общомюсюлманските събори-джиени, където се обсъждали верски и традиционни въпроси. Второто доказателство, според моллите, били техните гробове и надписите върху плочите.

   Чикагският историк Расит Кадир ал-Булгари предполага, че в периода между 1722 г. и 1773 г. някой е извършвал строително-реставрационни дейности в старият Болгар. Според него това е инициатива на руската императрица.

   Той ми показа книгата на един друг пътешественик по Руската империя, някой си Палас, чийто труд е издаден през 1773 г. В нея авторът също е направил скици на останките в гр. Болгар. Старото счупено минаре от книгата на Шмид (1722 г.) вече го няма, а на негово място има възстановена скромна джамия.

Архитектурни чертежи на древен Болгар
Архитектурни чертежи на развалините на древен Болгар, 
снети от Шмит на ръка в 1722 г., арх. Шмит. 1732 г.

Путешествие по разным провинциям Российской империи
Паллас П.С. Путешествие по разным провинциям Российской империи. 
СПб., 1773. С. 184 – 185

   Расит допуска, на основата на архивни документи, че до 1780 г. Екатерина Велика е събрала ценни извори от българите в Казанската губерния.

   Явно те са толкова значими, че в собствените си очи тя е вярвала, че ще стане първата жена член на елитното европейско масонство.
 
   Екатерина се е готвела, още от ръкописният си очерк „За българите и хвалисите”, да продължи градежното познание на Волтер за българите.

   Очевидно най-силният й коз е, че се е добрала до ръкописа на волтеровият Бабук, чието истинско име е Баба Худжей. Това е историк, който е написал през ХІІІ век средновековната хронология на българското племе. Екатерина явно е смятала, че е готова да отговори на основното послание в новелата „Кандид”.

   В тази своята новела Волтер внушава първоначално една зловеща представа за българите, ала след това сюжета формира една друга, умерена и добра представа за тях. Тя е истинската, основното послание. Перипетията у Волтер постоянно доказва, че българите не са това, което си мислим, че са.

   Баба Худжей е бил секретар на последният волжко-български владетел преди превземането на страната от монголите през ХІІІ век. Неговото име е Гази-Барадж. Под закрилата на своя меценат той събира сведенията на две „писателски династии” за българите.

   Едната писателска династия е на Ибн Фадлан и на неговите потомци Нугман и Якуб. Те водят своето литературно начало от 922 г., когато Ахмед ибн Фадлан написва „ Записки от Болгар”. Литературният апогей на тази династия е събран в книгата „Тарих-и България”, която през ХІІ век ал-Гарнати чете. 

   Другата писателска династия е по-стара. Неин пръв представител е Шамс, който е секретар на васалният на Хазария български владетел Айдар (815 - 855). Шамсовият син Микаил получава образование в гр. Бухара и от 854 година замества баща си като секретар, понеже Шамс умира на територията на старата област Боспор ( Башту). Микаил приема низбата „Башту” и е известен като Микаил ибн Башту. Той започва да пише по бухарски образец дастан, който завършва към 882 година и го посвещава на внука на Айдар. Епосът се казва „Шан кизи дастани”.

   В началото на Х век синът на Микаил, който се казва Абдула ибн Башту, е изпратен по поръчение на българският васал (цар, малик) Алмъс /895-925/ в Багдад, за да покани посолство на Халифата в гр. Болгар. 

   Владетелят на волжките българи Алмъс се е надявал, че този външно-политически ход ще му помогне да освободи старите кубратови земи от Хазария. 

Посолството успява да тръгне от Халифата чак през 921 година и негов секретар е Ахмед ибн Фадлан. 

   В предговора към своите „Записки от Болгар” (922 г.) Ахмед ибн Фадлан съобщава, че посредник между българският владетел и халифът бил „мъж на име Абдула бну Башту”20. Благодарение на неговите дългогодишни усилия мисията се увенчава с успех. 

   Абдула ибн Башту е автор на „ Тарих-и Хазар” (История на Хазария) и Баба Худжей компилира много неща от там. 

   Той също така компилира в летописа „Барадж тарих”/ХІІІ век/и от „Тарих-и Болгар” (История на България) на Нугман ибн Хамид. 

   Така едва през ХІІІ век Баба Худжей успява да събере заедно сведенията за българите от летописите на двете основни средновековни волжко-български „литературни династии”...

   Не се знае кога точно през ХІІІ век Баба Худжей завършва своя исторически свод, но се знае, че го посвещава и кръщава на господаря си, ето защо летописите са известни като „Барадж тарих”. 

   Второто име на Баба Худжей на персийски означава Божий (Худ), т. е. не случайно Волтер намеква, че „Бабук” се ползвал от услугите на ангела, който бил „добър дух” на „Горна Азия”.

Екатерина Велика, както предполага Расит Кадир ал - Булгари, се е добрала до летописа „Барадж тарих”...



Няма коментари:

Предоставено от Blogger.