Седнал до нозете му, свит, със скръб на лицето, го гледаше младият момък.

- О, татко мой, кажи ми... Откак те намерих, душата ми пламти от жажда да зная. Пия - и не се насищам. Зная, а като че ли съм забравил всичко. Когато дойдох при теб - всичко разбирах. Изучил бях външните науки, аз исках за всичко да говоря - и знаех... А откак дойдох при тебе и слушах твоите слова - всичко изчезна. Светът ли се тъй много разрасте, или аз се съвсем смалих?

Тъй малък съм, татко, сега, че се губя - като че ли сам себе си трудно намирам...

Усмихна се мъдрецът, поглади своята бяла брада и каза:

- Когато дойде при мене, ти беше голяма ледена планина. Слънцето я пече и тя се стопи. Но вместо нея остана водата. Тя носи живота.

И пластична е, запознава се с всичко, прониква навсякъде, стопява много, необходима е всекиму. А снежната планина беше само опасна...

Кое е по-добро, мислиш?

- О, татко, разбирам... И наистина, сега аз чувствувам всички хора по-добре - а по-рано нито исках да зная, че съществуват...