Возеха ме в инвалидна количка по коридора на областната болница.
- Накъде? – попита едната медицинска сестра другата. – Може би, в обща стая, не в отделна?
- Защо в обща, ако има възможност за отделна?

Сестрите погледнаха към мен с такова искрено съчувствие, че безкрайно се удивих. После разбрах, че в отделна стая слагат умиращите, за да не ги виждат другите.

- Докторката каза, в отделна, - повтори медицинската сестра.

Но тогава не знаех, какво означава това и се успокоих. А когато се оказах на кревата, усетих пълно умиротворение само от това, че никъде не трябва да ходя, че на никого повече не съм длъжна и цялата ми отговорност е на нула.

Усетих странна отстраненост от обкръжаващия свят и ми беше абсолютно все едно, какво се случва в него. Не ме интересуваше никой и нищо. Получих право на почивка. И това беше хубаво. Останах насаме със себе си, с душата си. Само аз и Аз.

Проблемите ме напуснаха, напусна ме суетата, важните въпроси. Цялото това бягане за моментното ми се стори толкова дребнаво в сравнение с вечното, с Живота и Смъртта, с това неизвестното, което те очаква отвъд…

И тогава наоколо заклокочи истинския Живот! Оказва се толкова прекрасно: пеенето на птиците сутрин рано, слънчевият лъч, който пълзеше по стената над леглото, златистите листа на дърветата, които ми махаха през прозореца, синьото есенно небе, шумът на събуждащия се град – клаксоните на колите, цокането на забързани токчета по асфалта, шумоленето на падащите листа… Господи, колко е прекрасен Живота! А едва сега го разбрах…

- Но нека да е едва сега, - си казах сама на себе си, - но нали го разбрах. И имаш на разположение още два дни за да му се насладиш и да го заобичаш с цялото си сърце!
Обхваналото ме усещане за свобода и щастие, искаше да излезе и се обърнах към Бог, който сега беше най-близко до мен.

- Господи, - радвах се аз. – Благодаря ти, че ми даде възможност да разбера, колко прекрасен е Живота и да го заобичам. Дори да е пред самата смърт, но разбрах, колко е прекрасно да живееш!

Изпълваше ме състояние на спокойно щастие, умиротворение, свобода и звъняща висота, едновременно. Светът звънеше и преливаше от златистата светлина на Божията Любов. Усещах тези мощни вълни на енергията й. Струваше ми се, че Любовта е станала плътна, и в същото време, мека и прозрачна, като океанска вълна.

Тя изпълни цялото пространство наоколо и дори въздуха стана тежък и не навлизаше в дробовете, а плъзгаше бавно, на пулсираща струя. Струваше ми се, че всичко, което виждах, се изпълваше с тази златна светлина и енергия. Обичах. И това беше подобно сливане мощта на баховата органна музика и извиващата се нависоко мелодия на цигулка.

Отделната стая и диагнозата: „остър лейкоз, 4 степен“, а също признанието на лекарката за необратимото състояние на организма, имаха и своите преимущества. При умиращите пускаха всички, по всяко време. На роднините ми предложиха да извикат близките за погребение и при мен се проточи прощална верига от скърбящи роднини. Разбирах затруднението им: какво може да се говори с умиращ човек, който освен това знае. Беше ми смешно да гледам обърканите им лица.

А аз се радвах: кога ще ми се падне възможност да ги видя всичките? А повече от всичко на света, ми се искаше да споделя с тях любовта си към Живота – нима може да не си щастлив, просто понеже живееш? Веселих близките и приятелите си, както можех: разказвах анекдоти, истории от живота. Всички, слава Богу, се кискаха и прощаването минаваше в атмосфера на радост и задоволство. Някъде на третия ден ми омръзна да лежа и започнах да се разхождам по стаята, да седя до прозореца. На това занимание ме завари лекарката, която изви истерия, че не бива да ставам.

Искрено се учудих:
- Това ще промени ли нещо?
- Е… Няма, - сега се обърка лекарката. – Но вие не можете да ходите.
- Защо?
- Имате анализи на труп. Не можете да живеете, а сте станали да ходите.

Премина отредения ми максимум – четири дни. Не умирах, а с апетит лапах салам и банани. Беше ми добре. А на лекарката беше лошо: нищо не разбираше. Анализите не се променяха, кръвта ми имаше едва розов цвят, а аз започнах да ходя в хола да гледам телевизия.

Беше ми жалко за лекарката. А Любовта изискваше обкръжаващите да са радостни.

- Докторке, какви искате да са резултатите от анализа?
- Поне такива.

Бързо написа на лист някакви букви и цифри, това, което трябваше да бъде. Нищо не разбрах, но внимателно ги прочетох. Лекарката ме погледна съчувствено, нещо измърмори и си отиде.

А в девет часа на другия ден, нахлу в стаята ми с крясък:
- Как го пра… Анализите! Такива са, каквито ви ги написах.
- Откъде да знам? А добри ли са? А и какво значение има?

Комфорта свърши. Преместиха ме в обща стая (там, където не умират). Роднините не се прощаваха вече с мен и престанаха да идват.

В стаята имаше още пет жени. Лежаха, вперили поглед в стената и мрачно, мълчаливо и активно умираха. Издържах три часа. Любовта ми започна да се задъхва. Трябваше срочно да се направи нещо.

Изтъркалях изпод кревата една диня, поставих я на масата, нарязах я и високо съобщих:
- Динята премахва гаденето след химиотерапия.

По стаята заплува миризма на свеж смях. Към масата неуверено се примъкнаха и останалите.

- Действително ли, премахва?
- Аха, - като познавач потвърдих аз, мислейки: „Кой може да знае…“

Динята сочно хрупаше.

- Наистина, мина! – каза тази, която беше до прозореца и ходеше на патерици.
- И при мен, и при мен, - радостно потвърдиха останалите.
- Ето, - удовлетворено кимнах в отговор. – А един път ми се случи… А анекдота за това, знаеш ли го?

В два часа през нощта, медицинската сестра надникна в стаята и се възмути:
- Кога ще престанете да се кикотите? Не давате на целия етаж да спи!

След три дена лекарката нерешително ме помоли:
- Не бихте ли могли да се преместите в друга стая?
- Защо?
- В тази се подобри състоянието на всички, а в съседната има много зле.
- В никакъв случай! – закрещяха съседките ми. – Не даваме.

Не ме пуснаха. Но започнаха да идват в нашата стая – просто да поседят, да побъбрят. Да се посмеят. И разбирах, защо. Просто в стаята ни живееше Любовта. Тя обгръщаше всеки със златиста вълна, и на всички им ставаше уютно и спокойно.

Особено ми харесваше башкирско момиче, на около шестнадесет с бяла кърпа, завързана тила. Стърчащите във всички посоки краища на кърпата я правеха да прилича на зайче. Имаше рак на лимфните възли и ми се струваше, че не умее да се усмихва.

А след седмица видях, колко обаятелна и срамежлива усмивка има. А когато каза, че лекарството започнало да действа и оздравява, устроихме празник, отрупвайки масата, а накрая я увенчахме с бутилка кумис, който бързо ни завъртя главите и преминахме към танците.

Дошлия да види причините за шума дежурен лекар, отначало шашнато ни гледаше, а след това каза:
- Трийсет години работя тук, но такова, за пръв път виждам. – обърна се и излезе.

Дълго се смяхме, припомняйки си изражението на лицето му. Беше хубаво.

Четях книжки, пишех стихове, гледах през прозореца, общувах със съседките, разхождах се по коридора и така обичах всичко, което виждах: и книгите, и компота, и съседката, и колата на двора, и старото дърво.

Биеха ми витамини. Просто трябваше нещо да ми бият.

Лекарката почти не разговаряше с мен, само странен бегъл поглед, когато минаваше покрай мен и след три седмици каза тихо:
- Хемоглобина ви е с 20 единици повече от на здрав човек. Не бива да го повишавате повече.
Струваше ми се, че за нещо ми се сърди. По идея, се получаваше, че е глупачка и е сбъркала с диагнозата, но това е невъзможно и тя го знаеше.

Веднъж дойде при мен:
- Не мога да потвърдя диагнозата ви. Оздравявате, макар никой да не ви лекува. А това е невъзможно!
- А, каква ми е сега диагнозата?
- Още не съм я измислила, - отговори тихо тя и излезе.

Когато ме изписваха, лекарката си призна:
- Жалко, че си отивате, толкова тежки случаи имаме още.

От нашата стая изписаха всички. Като цяло, смъртността през този месец намаля с 30%. Животът продължаваше. Само виждането за него се промени. Струва ми се, че започнах да гледам на света отгоре, и затова се промени мащаба на обзора за случващото се.

А смисълът на живота се оказа толкова прост и достъпен. Просто трябва да се научим да обичаме, и тогава възможностите ни стават безгранични и желанията се сбъдват, ако разбира се, тези желания са формулирани с любов, не лъжеш никого, не завиждаш, не се обиждаш и не желаеш на никого злото. Всичко е толкова просто и толкова сложно! Нали е истина, че Бог е Любов. Трябва само да си го спомним…

Източник: http://www.pervoistok.lv/p0729.htm

Превод: http://www.yosif.net/articles.php?lng=bg&pg=6939