Л-я: Дзен.
ИР: Хайку.
Л-я: Сатόри (просветлението).
ИР: Пустотата.
Л-я: Дзен.
ИР: Истината.


Дзен е метод на простотата. Метод, който ти помага да разрушиш собственото си лицемерие. Тук в Дзен човекът е проникнал в себе си, в дълбините си и това е просто всичко за Дзен. Там е единственият авторитет, навътре – Безкрайността. За Дзен има само един авторитет – Безкрайността.
Дзен е пробуденост. Пробуденият не трупа знания, трупа чистота. Дзен не е религия, защото той не си губи времето. Дзен е път на Истинността. Той е отдаден на нещо съществено – Истинността, път на Пустотата.
Дзен не държи на обществото, а на истината. Дзен казва: Това, което не е истина, което не е Пустота, не може да ти донесе покой и реалност.
В Дзен не е нужна никаква църква, защото Дзен казва: Влез просто в своя храм; няма нужда от църква, просто влез в своя храм, в своята душа.
В Дзен има едно единствено спасение, това е твоето пусто сърце, т.е. твоето истинско, твоето чисто сърце. И това е твоето спасение. Дзен казва още: Носи в себе си древното съзнание, т.е. това е прастарото слънчево състояние в човека.
Дзен не вярва нито в миналото, нито в бъдещето; той вярва в истината. Скоро стана на въпрос в Русе и в Бургас, там обясних накратко: Човек, който не живее в Бога, започва да вярва в бъдеще, т.е. той е излъгал себе си. Това означава, че има лицемерие към себе си, с което трябва да се справи, затова вярва в бъдещето. На човека не му трябва бъдеще, а Бог. Дзен вярва в Пустотата, в истината. Който има тази реалност, не се заблуждава с бъдеще.
В истината няма разочарование.
Дзен, това е да откриеш Пустотата или своята несътвореност.
Дзен казва: Ти никога не си бил роден и никога не умираш. Това са само мигове от Безкрайността. И наистина, при раждането просто нищо не се ражда, тук само непроявеното става проявено, т.е. невидимото става видимо. Но всичко това са само мигове от Безкрайността.
Дзен не се радва на живота, не се радва на смъртта; Дзен се радва на Безкрайността. Дзен се радва на съкровеното.
Простотата в Дзен означава да разбираш нещата съкровено. Дзен, това е способността да присъстваш в тайнството на битието. Дзен е съкровена простота.
Попитали един Дзен-учител: Какво е пътят? Отговорът: Това е твоето ежедневие. Забележете, всичко е просто при Дзен, няма сложни термини, не ти трябват речници, всичко е просто. Това е твоето ежедневие, значи Дзен, това е просто самият безсмъртен живот, той си тече, вечността просто си тече и това е твоето ежедневие; то е осъзнато.
Дзен присъства между нас във вид на тишина.
Дзен държи на юген, юген на японски означава прелестта на недоизказаното. Той държи точно на това, прелестта на недоизказаното.
Дзен е самият въздух, самата вечност, самата Истинност. Но почнеш ли да обясняваш какво е Дзен, понякога става трудно. Това е така, защото Дзен не живее в обясненията, той живее в Истинността; не в обясненията, а в Истинността.
В Дзен думите са много особени. Например, попитали един Дзен-учител, един го помолил: Напиши ми една мъдрост на едно листче. Той написал само една дума: Внимание. Човекът казал: Само това ли е? Това ли е всичко? Учителят го погледнал и написал още един път: Внимание, внимание. В момента, в който загубиш внимание, кармата е дошла оттам. Ако ти имаше внимание, даже нямаше да питаш какво е то. Щеше да се погълнеш от мъдростта на тази дума. Твоята карма, всичките ти проблеми са дошли от невнимание. Значи, вижте колко е просто: внимание просто означава да внимаваш; той не внимавал, затова попитал втори път.
Всеки човек обладава бдителен дух, само трябва да го открие. Нищо друго не е нужно според Дзен, просто трябва да откриеш своята същност. Ако уловиш Дзен-същността, значи и Дзен те е уловил.
Дзен не се погубва в странични неща – наука, философия, религия и т.н. Дзен е чисто състояние на сияние, чисто състояние на същността. Дзен е много странен, ще обясня: Дзен няма нужда от стремеж, няма нужда от гносис, от откровение, няма нужда от вдъхновение, защото Дзен е вкоренен в изначалното състояние – Истинността, Пустотата, а това състояние е най-древното и естествено състояние на човека. То е наречено простотата, другото му име е Дзен.
В Дзен също се говори за вяра, но за вяра в Пустотата, в несъществуващото, в неограниченото, защото това което е видимо, не съществува, то затова изчезва. Реално е само невидимото, несътвореното, в него живее Дзен. И Учителят казва: Вие трябва много да се опитвате да ми докажете, че видимия свят съществува, и разбира се няма да можете – той не съществува.
Дзен, това е животът в изначалното просветлено съзнание. Дзен живее в безпределността и то я вижда тука, в този свят, защото той никога не се е разделял с нея.
Дзен е велико изкуство. Това е изкуството да си проникнал в себе си, в своята истинска природа.
Един човек попитал един Дзен-учител: Има ли Бог? Отговорът: В тебе Го няма. – А защо Го няма в мене? Защото питаш. Тука тънкият Дзен иска да каже: Каква полза да питаш и да вярваш, и да говориш за вяра, ако не живееш в тази реалност, каква полза въобще от въпроси. Ще обясня: Когато един Дзен-учител говори, разцъвтява се мълчанието. Трябва да чуеш неговото мълчание – разцъвтява се безмълвието му, тишината му, вътрешното богатство, реалността. И ако умееш да слушаш, ще чуеш.
Дзен казва: Дори пукнатата чаша е съвършена, забележете, счупената чаша. Дори счупената чаша е съвършена: тя не може да се счупи друг път по същия начин, нищо не може да направиш да я счупиш по този съвършен начин. В Дзен всичко е съвършено.
Дзен се възхищава дори на една локва, защото и тя отразява небето. Забележете погледа на Дзен и на мъдреците, къде гледат те и какво виждат.
Дзен казва: Има само едно самопътешествие – към себе си. Това означава, че Дзен е изкуство за разбиране на себе си. В Дзен твоята съкровена природа трябва да стане главното възприятие за всичко.
В Дзен не ставаш учен, т.е. мъртъв, мъртъв човек, мъртво цвете; в Дзен ставаш живо ухание. Въпросът в Дзен е да не следваш никакъв път, а да си в същността си. Не да следваш, а да си в същността си, в собствената си истина.
Дзен казва: Приеми гроба като храм, в който отиваш за известно време да се отпуснеш. Сетих се за една поговорка: Когато котките ги няма, мишките излизат да се поразтъпчат. Нещо такова, ей така просто... отиваш да се поразтъпчеш, защото смъртта има съвсем друг поглед към Дзен, тя му отваря врата, показва му свободата.
Враната попитала старата мечка: Защо си решила да живееш в Дзен? Мечката казала: Защото без Дзен все ме гони студеният вятър. Все има ветрове, все има такива неща, които те гонят и те мъчат, все нещо те мъчи.
Дзен е неизразим свят. Той не е съставен от думи, а от състояния; не думи, а състояния. Дзен съвпада с не-словото, безмълвието.
В Дзен същественото се случва в тишината.


Преди да кажа някои хайку, ще обясня нещо за самото хайку. Хайку, това е непосредственост, това е чисто духовно изкуство. То е изкуство на намека, изкуство на подтекста. Понеже за истината думите са тесни, то хайку само загатва посоката. Хайку е загатване без завършек, за да може истината да диша спокойно. Както е в „Приказка без край” – там истината диша на свобода, значи без край, спокойно.
Дзен казва: Не съществува завършек, не съществува краен предел и затова Дзен няма такава идея, както свършека на света. Дзен не очаква такова нещо, въобще там няма такава идея. От такова се интересуват външни хора, за които има край, за които има начало, а Дзен живее Безкрайността.
В Дзен всяка завършеност пречи на непрекъснатото развитие. Всяка завършеност е пречка, тя пречи на непрекъснатото развитие. И затова хайку е само намек, посока.
Ето няколко хайку:
Ден след ден, все хубави дни.
Плевнята изгоря. Сега вече виждам луната. Най-после простор. Вижте колко простичко, няма „ама защо изгоря” – просто виждам свободата.
Друго хайку:
Зимна хризантема. Облечена е само в прелестта си. Това й стига.
Лети замръзващата пеперуда и гони своята душа.
Друго хайку:
Свети светулка. Под нея – мъртва светулка.
Друг празник:
Отлитат птиците и навярно тъгува небето. Много проста поезия, обаче тя води навътре.
Носач на вятъра е продавачът на ветрила. Жарко е. Някой разнася вятъра, продава вятъра...
И така, хайку – това е упражнение в чистота и простота, в искреност. Хайку е навлизане в прекрасното, а в прекрасното няма време.
Хайку е общуване със себе си, със собственото си древно, искрено чувство; това е упражнение в искреност със собственото си древно, искрено чувство.
Хайку е дихание на древното в човека, на съкровеното в човека, на неговото изначално чувство, първичното чувство.
Ето няколко хайку:
Леко, дъжд, да не натежиш и да не нараниш бадемовия цвят!
Бягай, врабченце, бягай от пътя – кон се задава! Тихо, леко благородство, нещо красиво. В хайку не говори словото, а Древното, говори същността. Тя винаги говори простичко.
Хайку предава на хората не слова, а съкровеното, скритото, безмълвното.


Сатори е самопробуждане в същността. Тука не чакаш спасители, възкресители, нещо; сам трябва да се пробудиш, щото иначе много ще има да чакаш. Тези, които чакат, а не са готови, (а те не са готови, затова чакат), ще бъдат изненадани. Значи самопробуждане! Ние ще говорим след време за апокрифните мисли на Христос, от скритите евангелия, там ще видите – той за такива неща не говори, даже не говори за Бог, а само за Бездната и Абсолюта, това е друга тема.
Сатори или просветлението, това означава да откриеш смисъла, който е в тебе, в твоя ежедневен живот. Ще обясня: просветленият не е тяло, не е форма. Той е същност, безмълвие, дълбочина, сияние. Човешката биография си е отишла, останал е чистият дух.
За просветления е все едно какво говори; същественото е, че той цъвти отвътре. Той вече е дух, той е освободена същност. Просветления човек е проникнат от неведомата тайна на живота.
Трудно е да разбереш сатори – просветлението – ако пожелаеш и го търсиш. Но лесно е, ако си вкоренен в истината. Значи, ако го желаеш и ако го търсиш е трудно, но ако си вкоренен в истината е лесно и естествено, почваш да го осъзнаваш естествено.
На кого е достъпна не-мисълта? На сатори. На чистия дух.
Кой е нероден? Просветленият.
Сатори казва: Ти си нероден. Престани да се държиш за земята, водата, огъня и вятъра. Храни се със своята вечна безметежност.
В сатори се случва същественото, възстановява се първичното, чистото съзнание.
Който влезе в сатори, словото му става далечно, а истината му става близка. Но все пак той ползва словото, но знае защо и знае как да го използва.
Сатори идва внезапно и мигновено, но след като дълго време си работил върху себе си и си го подготвял.
Сатори е придобиване на небитие, несътвореност. Постигането на сатори означава погасяване на кармите от миналото. Когато човек придобие сатори, неговото обикновено съзнание умира, той вече се ражда в изначалното състояние.
Сатори, това е вече пътят към твоите дълбини, т.е. вече имаш право да проникваш навътре. Сатори е навлизане в Пустотата, в Неведомото и това е чуден скок, който е освобождение от ума, от егото и от фалшивото развитие. Сатори означава още да имаш достъп до безмълвието на Учителя.
Просветленият човек в Дзен няма биография, няма видими белези. Той след сатори става тих, скромен, простота и това е част от изяществото на Дзен. Много скромен, много смирен, много тих – все едно, че го няма.
Сатори е метод, който те извежда от този свят.
Просветленият човек променя окръжаващата среда и то даже не с постъпките си; достатъчно е само присъствието му, съзнанието му. В неговото съзнание вече ти се променяш. Ще обясня: не е важна толкова постъпката, важно е просветлението. Важно е дали си просветлен, съзнателен. Важно е кой прави постъпката, защото просветленият човек е нещо повече от постъпката, той е нещо повече от всяка постъпка. Той извисява всичко, което е годно за извисяване.
Постъпката изисква просветленост, изисква дух, изисква душа, изисква осъзнатост, а не действие или някаква мисловност, разсъждение. Ако едно свещено писание е писано от един буда, от един просветлен, то само друг буда може да го обяснява. Книжникът, ученият човек нищо не може да разяснява, той няма връзка със същността. И дори да изкаже някоя мъдрост, както например Конфуций има такива неща, тя не произлиза от неговото сатори, от неговото истинско просветление. Книжникът нищо не може да внесе в свещените писания, докато един просветлен човек ги обогатява със своята Пустота, със своята Истинност. Той внася ново качество в тях, нов елемент. В просветления има дух и тайна, докато в учения и в книжника има жалки знания.
И така, много религии са ориентирани на постъпките; Дзен е ориентиран на истината и на сатори, на висшето осъзнаване, т.е. на простота и съзнателност. Например, когато Бог постъпва, няма правилно и неправилно. Дали става нещо ужасно или нещо прекрасно, тук действа Пустотата според Дзен, тук действа тайната. Хората могат да разсъждават впоследствие, но те не са мярка. Тук действа висшата мярка, самият Бог. А дали загива човек, дали загива континент и цивилизация, е все едно. Лао Дзъ казва: Цивилизациите се разцъвтяват, за да загинат. Затова се разцъвтяват, да стигнат донякъде, после трябва да се сменят.
Все едно е какво казват, защото Бог е абсолютно прав винаги. Освен това, кой може да оспорва решението на Бога? В тази връзка казвам: Бог е всевиждащ и е винаги прав, и винаги прави най-доброто. Дали го разбираме е друг въпрос, но Той винаги прави най-доброто.
Твоето сатори, твоята същност, твоята любов, твоята просветленост е по-важна от твоите постъпки. А така наречените правилни постъпки на спящите хора, те ще ги заведат просто в ада, в ограниченията. Например, Бог е направил някой просяк и беден. Скоро бях в София и една прекрасна душа, Лили Димкова, дъщерята на Петър Димков, тя много харесва лекциите и идва, около 76-77 годишна, често ме кани и стана въпрос точно за това. Обясних й, че ако даваш пари на един беден, ще си носиш наказанието. И понеже тя е стара богомилска душа, схваща простичките неща. Ще ви го обясня простичко, без да се впускам в подробности, защото след време ще говорим. Значи, Бог го е направил беден, да гладува, за да може той да гладува за Бога, за същността, за да му даде Бог Себе Си. Бог не иска да му даде някакъв хляб и трохи; Той иска да му даде Себе Си и после храна. И този човек и без това е колеблив, и ти като му даваш, той още повече се отпуска и ти казваш: направих едно добро, и не различаваш; ще си носиш последствията. Някои казват: ама да не даваме ли? Ако можеш да различаваш, давай; ако не можеш, питай, учи се. След време ще говоря повече по този въпрос, но тя разбра. Значи, Бог иска да ни даде нещо много повече, истински хляб, Себе Си, след време ще говорим и за лахма, говорили сме и пак ще говорим, но Бог винаги иска да даде нещо по-дълбоко и нещо по-важно.
Просветленият човек може да направи от ада нещо прекрасно; спящият човек може да направи от рая хаос. Просветленият човек живее в дълбините на нещата и затова той носи аромата на Дзен. Той е пристигнал в сърцето си, в душата си, в своята истинска същност и това се нарича Дзен.
Когато човекът е влязъл в сатори, в своята същност, пробуденост, тогава сътвореният свят отпада, той престава да съществува. Досега е съществувал, но измерението вече е друго. Даже да имаш безупречно поведение, казва Дзен, и да си извършил много възвишени дела, не си ли постигнал сатори, същността си, не можеш да се освободиш от затвора на света.
Сатори, това е съзнанието, което се е издигнало до безкрайност и е запазило скромността си, и своята простота.
В Дзен не съществуват постижения в живота, съществува само откритието на себе си.


За Дзен има една единствена родина – Пустотата, т.е. Истинността и Безкрайността. Пустотата, това е вечната будност, т.е. вечната осъзнатост. Всяка друга родина извън това изначално съзнание, е нелепост. Дзен живее винаги в тази своя истинска родина и това е толкова далече от имена, държави, понятия, мнения, граници и т.н.
Дзен живее в Праосновата, в Източника.
Това, на което Дзен най-много се радва, е Пустотата, Предвечното. Пустотата осъзнава себе си само в чистотата. Тайният опит на мистиците от всякакви учения, е именно опит с Пустотата. В Дзен този опит се нарича чиста земя.
Според един Дзен-учител, да минеш през голгота, означава да осъществиш пълно себеизпразване, пълно отстраняване на егото и влизане в Пустотата. За тях това е голгота - пълно себеизпразване и влизане в Безкрайността, пълно отстраняване на егото.
Дзен е въплътена Пустота. Той живее в самата вечност и в самата Безпределност.
Пустотата е най-хубавия плод. Тя е пълнотата на живота.
Попитали един Дзен-учител: Вие като постигнахте просветлението, какво по-точно постигнахте? Учителят казал: Нищо. Питащият, ученикът му казва: Значи толкова много търсихте, толкова много старания за едно нищо? Учителят казал: Но вие щом толкова питате, значи това Нищо е важно! И накрая Дзен-учителят казал: Най-важното от всички постижения е Нищото, Безкрайността, защото всичко е произлязло от него, от Нищото.
Да преизпълниш себе си с Пустота, значи да опустошиш всички заблуждения, и тъмните, и светлите. Не само тъмните заблуждения, и светлите. Знаещият може да стане голям музикант, голям художник, голям философ, но тука Пустотата не идва. Пустотата идва само при чистотата. Чистотата е врата за Безкрайността. И когато станеш Пустота, т.е. чисто съзнание, ясно разбираш всички илюзии на света.
Постигнеш ли Пустотата, ставаш господар на всички случайности. Ще повторя, Дзен казва: Постигнеш ли Пустотата, ставаш господар на всички случайности. После ще ви дам един пример във връзка с този въпрос. В живота на Дзен няма случайности. Пустотата е най-важното нещо, Източникът, тя е произходът.
В Дзен думата не е понятие, а състояние на Пустота, състояние на изначалното. Пустотата не принадлежи на нито един народ, тя принадлежи на Безкрайността.
Дълбокото разбиране за нещата при Дзен-учителите, тези дълбоки разбирания не идват от ученост. Те идват от Пустотата, от проникването в собствения си център. Тези, които имат за цел да натрупват знания вместо чистота, те не могат да навлизат навътре в своята Пустота.
В своята чиста Пустота, там може да влезе само твоето чисто съзнание, само твоята Истинност, твоето освободено съзнание и именно това е Дзен.


Дзен е същността на всички религии, защото Дзен, това е просто истинният, пробуденият живот, т.е. Царството Божие на земята. Не някъде, Царството Божие на земята и това е решението на всички религии.
В Дзен се смята, че желанието да побеждаваш е много голям недостатък.
Дзен решава въпросът за тайната на живота без никакви морални заповеди. И в Дзен има смърт и възкресение, но тука умира обикновеното съзнание и се ражда чистото съзнание, висшето съзнание, това е възкресението в Дзен.
В Дзен да умре обикновеното съзнание, това е просто отказ от страст, алчност, егоизъм, омраза, амбиции и т.н. и т.н. И това може да стане според Дзен, извън пределите на манастира, няма нужда даже от манастир – ти си манастирът, вътре в тебе е манастира. Целта в Дзен е да се излезе извън пределите на смъртта и живота и да се заживее истинския живот.
В Дзен нещата се наблюдават чрез чистото съзнание. Това е и състоянието Дзен.
В Дзен въпросът за жив учител е простичък. Дзен казва: Самият живот ще те изпрати при учител или самият живот ще те учи като учител. Това е просто естествено, какво ще реши животът, какво ще реши Безкрайността, това е просто естествено. Въпросът е ти да станеш достоен да бъдеш обучаван от учител или от живота.
В Дзен целта не е да мислиш кое е правилно и кое не е, а да растеш и да се развиваш в чистотата на съзнанието. Но понеже умът не познава Източника, той разделя нещата на правилно и неправилно. Според Дзен, понеже всичко произлиза от един единствен Източник, не съществува идеята за правилно и неправилно.
Дзен е изначално неосъждащ. Това, което Бог казва в Библията, в Матея, евангелие на Матея, седма глава: Не съдете, да не бъдете съдени, тука при Дзен това е изпълнено тотално. Чистото съзнание не се занимава да осъжда, да не одобрява. То просто живее в истината, изпълнено с истински живот, няма какво да не одобрява, то е чисто. Изначално неосъждащ, защото той знае, че критичният подход към живота е вкореняване във външния свят. Значи, колкото повече критикуваш и неодобряваш хора, партии, народи, ти все повече се вкореняваш във външния свят, ставаш все повече сътворен; ще се прераждаш във все по-тежки външни форми. Което означава, че критичните хора ще стават все по-заблудени, все по-неустроени и така ще изпускат все повече същността, която е чистото съзнание.
В Дзен има такъв начин на израстване, че обикновените, менталните хора прекрасно не разбират за какво става въпрос, във всяко отношение. Дзен казва, че те прекрасно не разбират за какво става въпрос.
За Дзен религията е нещо като весела и красива игра, и много хора си играят на религия, на наука, на философия и т.н. Дзен е също игра, но особена игра, игра на висшето съзнание, игра на пробудеността и на чистотата, а това е друго качество, друг подход.
Дзен е тази пробуденост и искреност, които отстраняват нереалното знание, което е знанието на света. Дзен не е религия или игра на философия. Дзен е Истинност и тази Истинност е същественото в живота.
Дзен е простота и искреност, но въпреки това никога няма да стане масово явление, защото простотата, това е дълбоката, премъдрата основа на живота. Дзен казва: Придобий простотата и ще виждаш ясно, но това е придобиването на Пустотата, а там има изчезване. Но умът, мисловният човек, той е вкоренен в света. Ето защо в Дзен е много важна пробудеността, защото тя създава не-ума, т.е. тя създава духа. Значи пробудеността създава не-ума.
За Дзен свещените текстове могат да се окажат особен род робство, защото човекът трябва да живее преди всичко пробуден, истинен живот, съзнателен живот, изначален живот, а при това условие самият човек вече е свещено писание. Забележете подхода на Дзен – тука вече самият човек става свещено писание, а текстовете са вече без значение, той може да ги ползва, може да не ги ползва, но той е преизпълнен, преизобилен, той е свещено писание. Казано по друг начин: за Дзен същественото е живот в истината, а не живот в текстове, цитати, писания. Те са компромиси, защото свещеният човек е по-важен от всеки текст; свещеният човек е по-важен от всяко свещено писание. Дзен не позволява на свещените текстове да го отклоняват. Той е устремен изцяло към своята Истинност, изцяло към своята същност.
В Дзен ти нищо друго не изучаваш така основно, както себе си; нищо друго не изучаваш така основно, както себе си, дълбините си.
Един Дзен-учител не е никакъв учен, никакъв философ, нито психолог, нито пък религиозен. Той не си губи, както казах, времето. Какво е той? Той е истина. Той е присъствие на същност. И той стои до тебе и чака твоето пробуждане. Разбира се, животът може да мине и така, но той стои наблизо и чака твоето пробуждане, за да познаеш себе си, а не заради някакви философски разговори.
Един Дзен-учител не решава твоите проблеми. Той няма такава задача, той не решава твоите проблеми и въобще не се занимава с това, с тях. Той решава същественото, самия корен на всички твои проблеми. Той въздейства за твоето пробуждане, а това е освобождение. Когато ти се осъзнаеш, това е освобождение от проблемите и това ще стане естествено, но когато ти се пробудиш, когато станеш истинен.
Дзен-учителят е тук заради твоето спящо съзнание, но ти, както казах, можеш и да го подминеш, и тогава ще останеш в невежеството. А невежеството е океан от проблеми, фабрика за проблеми, неспирно – това е невежеството. Това е просто загубата на пробудената същност. Дзен няма нищо общо с проблемите, защото е познал покоя и същността на нещата.
В Дзен мярката за успеха в живота я има само този, който е придобил същността си, който е придобил истинско разбиране за нещата.
В света има много религии, но пробудената същност рядко се случва. В Дзен пробудеността е основата. В Дзен блаженството е нещо вторично. То върви след Пустотата, то върви след истината, след простотата, но то е последствие. Спящите познават писанията, текстовете; Дзен познава пробудеността, Дзен познава Безкрайността.
Според Дзен няма значение дали си светец или грешник – и двете са ненужни. Едното е хубав сън, другото е лош сън; и от двете трябва да излезеш. Същественото е в пробуждането и когато ти се събудиш, тогава се спасяваш и от лошия сън, и от хубавия сън, от всяка двойнственост.
В Дзен ти не си нещо, което се ражда и умира. Това са само, както казах, малки мигове от Безкрайността. Ето защо Дзен е универсален. В Дзен смъртта е просто един чуден отдих във великата Безкрайност. То е, както когато си работил през деня и отиваш да си починеш.
В Дзен няма място за свещеник. Тука той е абсолютно ненужен. Казано по друг начин, той не е мост, той е преграда. Дзен е разбрал това, защото Дзен е самият мост; свещеникът не е мост към Бога, той е преграда: преграда към същността, преграда към Пустотата, преграда към Безкрайността. В Дзен само пробудеността е мост.
И така, що е Дзен? Дзен е вход без врата, полъх без вятър, учение без писания, море без вълни, любов без тревоги, живот на лекотата. Когато всичко излишно е махнато от човека, това е Дзен; всичко излишно. Тука имам предвид и хубавите мисли, преди време го обяснявах.



Другият път ще говорим за злото, за демоните и т.н.
Истината:
Попитали един голям Дзен-учител, голям майстор на меча, който приел ахимса (ахимса означава пълно въздържание от непричиняване на вреда на всяко живо същество; пълен отказ). Голям майстор на меча, попитали го: Учителю, какво ще правите, ако в някоя тъмна уличка ви нападнат разбойници? Учителят отговорил (забележете, просто): В моя живот тъмни улички не се срещат. Тука всичко е осветено. Все едно дяволът да иска да срещне Бог. Или дяволът да иска да срещне Лао Дзъ. Той няма кой да срещне там, там е Безкрайността, тя го плаши. – В моя живот тъмни улички не се срещат.
Дзен е независим от всякакви писания, науки и религии. Дзен живее в истината и това е напълно достатъчно, просто достатъчно.
За Дзен свободата е дадена, за да не притежаваме нищо друго, освен истината. Така цени Дзен свободата – тя е дадена, за да не притежаваш нищо друго, освен истината. Спомняте си, когато говорихме за суфи, когато потъваше оня кораб, кое беше най-важното за един мъдрец? Те го казват: Най-важното е при наводнението какво можеш да вземеш със себе си. Ако имаш дух, ако имаш истина, ти си свободен, иначе наводнението е за тебе.
Дзен не се занимава с ръкавици. Той улавя истината с голи ръце.
В Дзен истината се произнася от безмълвието. Ще обясня: Дзен използва думите, за да въведе човека в онова състояние, в което няма думи – това е състоянието Дзен, това е истината, това е неизразимото.
Истината не е въпрос. Тя е Пустота, тя е мистерия. Истината поразява логиката, логичните хора. Тя поразява и нелогичните хора. Тя има лице само за искрените хора. Тука само за малко ще се отклоня: В Русе стана въпрос за искреността, една сестра попита: Аз съм много искрена, а те ме обиждат. Да не говорим, че разумния човек, пробудения няма кой да го обиди, той няма такава възприемчивост, но това е друга тема. Казах: Ако ти наистина си искрена, това вече променя нещата. Но как се става искрен човек? Тука само ще го загатна, след време ще говорим за искреността според суфите. Те я наричат ихляз, искреност, учение за искреността. Трябва много години да тренираш искреност, много години. И това не е мярка, не е достатъчно. Но, ако ти наистина си искрен и след време ако се включи Бог в тази искреност, Той вече ти дава дара на искреността. Искреността е също божествен дар. Дали Бог ще я даде, това е друг въпрос.
Попитали Ал Рабия: Ако се разкая дълбоко за стария си живот, Бог ще приеме ли разкаянието ми? Отговорът на Ал Рабия: Бог няма да ти приеме разкаянието, но ако Бог реши, ще ти приеме разкаянието. Така че ти можеш да се разкайваш, но дали дълбоко си искрен, Бог вижда дълбините ти, Той ще реши дали да ти приеме разкаянието. Има и друг закон, по-дълбок, но по-нататък ще се спра по-подробно.
Дзен казва: Когато питаш за истината, задай си въпроса ти самият истинен ли си? Питай себе си ти истинен ли си, щото иначе въпросът отива на вятъра. Не бързай да мислиш, казва Дзен, че живееш, защото само истинният човек, само пустотният човек живее. А ти просто се движиш, движението е живот, да, ти се движиш.
Що е истина? Това е въпрос без отговор. Ще обясня: въпроси, които нямат отговор, това е мярка, че са истински въпроси. С въпроси, които имат отговор, се занимава знанието, т.е. невежеството. Невежеството дава много отговори, знанието дава много отговори. Знанието е това, което не знае, но говори.
И така, Пустотата е твоята същност, но това не е отговор. Дзен не е отговор. Дзен е свързан със свещената простота на истината и той живее в нея. Той не пита, даже не я търси, той живее, той я проявява. Както Майстер Екхарт: той не говори за Бога, а говори чрез Бога.
И така, това не е нито отговор, нито въпрос, това е просто Дзен – твоята Предвечност.
Дзен-учителят е нещо много истинско, защото той никога не те води към себе си; той те води към истината. Никога не те води към себе си, той не иска последователи, нито ги търси и дълбоко в себе си не ги иска – той те води към истината, ти самият да познаеш себе си, Източника.
Според Дзен, истинната същност на човека не е в онова, което има, а в онова, което прави.
Един Дзен-учител, дали говори или мълчи, все е елексир. Много просто, защото тука се намира същността, истината.
Попитали един Дзен-учител, как да се отървем от оковите на живота и смъртта. Дзен-учителят отговорил простичко: Животът и смъртта не съществуват. Има само една Пустота, една велика Безкрайност. Там няма никакви окови. Тя не е ограничена от някаква си смърт и от някакъв си живот.
Дзен е истината, но истината не е дума. Тя изглежда като дума, но не е. Тя е излъчената същност. Това излъченото е неизразимо и когато го обясняваме, то пак си остава неизразимо. Но Дзен казва: Истината обаче можеш да я преживееш, но без обяснения, защото тук забравяш обясненията. Защото истината, изначалната същност, не е част от азбуката, от думите, от словата; те са само компромиси, те са само упътвания, само намеци.
Ето един намек: Един монах отишъл при един Дзен-учител и поискал да разбере къде е входа за пътя към истината, къде е входа за Дзен. Учителят му казал: Чуваш ли ромона на потока? Монахът отговорил: Да, чувам го. Тогава Дзен-учителят му казал: Там е входът. Иди, там е входът. Ако разбереш, това е входът.


Източник