Много да Говориш и Много да Кажеш – не е Едно и Също Нещо, Софокъл

не е Едно и Също Нещо

Много да говориш и много да кажеш - 

не е едно и също нещо

Софокъл

Най-хубавото се вижда само със сърцето... 

Езикът ни разделя, езикът е логичен, 

езикът отразява формите на човешкото мислене, 

които са понятийни и фрагментарни, 

отделящи, а не свързващи, 

подреждащи всичко в “кутийки”. 

Най-същественото е невидимо за очите... 

Когато от гордост и тщеславие хората решили да построят кула до Господ и 
да си създадат име, Бог “се ядосал” на Вавилонското стълпотворение и 
изпратил на човеците изпитание: 
да говорят на различни езици и да не се разбират. 

В Древна Елада преди упражнения в софистика философстващите правели речник на понятията, който им отнемал няколко дни, за разлика от самия спор, който можел да траел и само няколко часа, и всичко това...,

за да се разберат... 
Но както мъдро е забелязал Софокъл: 

Да говориш и да кажеш, не е едно и също нещо. 

Ако искаш да водиш спор заради самия спор, 

използвайки аргументите на логиката, 

нищо не казваш, 

просто показваш, 

демонстрираш, 
експонираш 
своето специално СЕБЕ. 

На Изток мъдреците, 
скъсали примките на майя – илюзията на този свят, 
изоставили суетността от доказването, 
отхвърлили пагубното желание на страстта 
да бъдат 
оценени, 
признати, 
аплодирани, 
надмогнали 
нарцисизма от употреба на словесна виртуозност, 
.... чакат... 
Чакат да срещнат човек, 
забравил думите, 
та с него да си поговорят!... 
Дзен ни напътства: 
Мрежата е, за да се хване рибата. 
Хване ли се рибата - мрежата се забравя.
Целта на думите е да уловят смисъла.  
Уловен ли е смисълът - думите се забравят. 


Говорене и казване, език и мисъл - ключът?! 

към мирогледната система за отношенията и общуването във всички сфери. 


Човешките взаимоотношения: 

безкрайно лесни и безкрайно трудни. 

Даряват ни с мигове на щастие, 

любов, 
хармония и радост 

и ни връхлитат с ярост, 

лицемерие, 
жестокост 
от болката на нараняването и обидата. 
Поднасят наслаждение от споделяне, 
разбиране, 
подкрепа и съчувствие, 
но пък ни  и смазват с оскърбление, недооценяване, 
отхвърляне. 
Зареждат ни с енергия от бликаща виталност, 
ведрост - 
импулс за творчество и вдъхновение, 
и в следващия час – 
сгромолясване до адско изтощение, 
тревожност, 
поражение... 
Издигат ни до висините, 
до райски състояния, 
до просветления бленувани и 
нежни състояния! 
Изпълват ни с нега, премала, 
копнеж по съвършенство, 
грация, 
финес... 
Човешките взаимоотношения?!... 


Лао Дзъ в “Дао Дъ Дзин”- най-превежданата и издавана книга в света след Библията, предизвиква синхронизиране на съзнанието с обкръжаващата ралност като говори с думи за онова, което е отвъд тях. 



Образът на познаващия Пътя е непредугадим, скрит, непонятен и проникновено мъдър. И тъй като е непонятен, то само бегло може образът му да се очертае: 

внимателен, 

и все нащрек, 

сдържан, 
тих и чезнещ, 
прост, 
естествен и открит, 
непроницаем и смирен. 
Говори с думи и изрича и онова , което е надсловесно, необозримо, недоловимо. 
И онзи, който може да го улови, потапя се в Пътя. 

Колкото повече се говори, толкова по-малко се казва. 
По-добре да се спре по средата..., ако знаеш къде е средата. 
Който иска в Пътя неизменно да остане, завършеност не търси. 
Кой може да задържи средата вечно? 
Движението се ражда неизменно, 
завършеност не се търси, 
имай стремеж за ново осъществяване. 


Изповядващият се дълбоко и открито Джубран Халил Джубран чрез своя “Пророк” ни говори за Говоренето с думите: 

Когато говорите, преставате да сте в мир с мислите си... 

Говоренето често улавя наполовина мисълта. 

Когато не можете да понасяте самотата на сърцето си, 

живеете с устата си 

и звукът на устните ви 
е разтуха и развлечение. 

Говориш, без да казваш, за да избягаш от себе си. 
Говориш, без да казваш, когато не си готов за срещата със своите мисли и чувства. 
Говориш, без да казваш от страх да видиш себе си и да не се харесаш. 
Говориш, без да казваш, когато си приел ролята на супергерой: 
да изглеждаш като възхитителен човек, всемогъщ, силен, неприкосновен, 
да се отдаваш на всичко и всеки с абсурдно безпределен ентусиазъм. 
А другият АЗ, скрит дълбоко е слаб, изискващ, досаден и нещастен, необичан и несигурен, човек, който има нужда от обич. 


Хорхе Букай - дълбокият познавач на човешката болка от отхвърлянето, психотерапевт и писател, в световния си бестселър за 2008 г. “Приказки за размисъл” ще предложи нов тип взаимоотношения, ще синтезира мъдростта на вековете в своето безусловно Искам: 

Искам да ме изслушваш, без да ме съдиш! 

Искам да ми вярваш, без да изискваш! 

Искам помощта ти, но не и да решаваш вместо мен! 

Искам грижите ти, но не и да ме обезличаваш! 

Искам да ме гледаш, но без да проектираш твоите неща у мен! 
Искам да ме подкрепяш, бе да се нагърбваш с мен! 
Искам да ме защитаваш без лъжи! 
Искам да си близо да мен, без да ме завземаш! 
Искам да познаваш моите черти, които най-силно те отвращават. 
Искам да ме приемеш, без да се опитваш да ги промениш! 
Искам да знаеш...че днес можеш да разчиташ на мен... 
Безусловно. 


И тогава навярно 

ЩЕ МОЖЕМ: 

ДА ГОВОРИМ МНОГО 

И МНОГО ДА КАЗВАМЕ. 

Зорница Баракова


 Харесай и Сподели!


МОЖЕ ДА ВИ ХАРЕСА СЪЩО:

0 comments